Почти очакване, почти тъга,
а всъщност – сняг и борови иглички.
Забравена е старата игра –
„обича ме – не ме обича“.
Пристанища от устни и ръце,
където самотата търси свойте котви.
Кой ще повярва вместо теб
в красивата илюзия за остров?
История с почти оранжев край –
торбичка с портокали, празна къща,
горчиви навици и труден обичай –
тук тишината винаги е същата.
Облякъл себе си като палто,
на залезите в римите заслушан
останах някак, някак доживях
до дворчето с изсъхналата круша,
до мътното стъкло, за да се спра,
до хлъзгавия праг, за да остана.
Почти очакване, почти тъга –
а всъщност – код “оранжево” за двама.
Стопаните ме гледат и мълчат
от снимки, безнадеждно оцелели –
в дома, във който сякаш са били,
във който даже сякаш са живели.
Остава само тази зимна кал
и вятърът, след който всичко ще се случи.
Умората си някой е разбрал.
Урока си така не е научил.
Студен ошав от портокалови кори,
студен комин сред океан от топли къщи.
История с горчив оранжев край,
където тишината пак е същата.
