В уморени алеи градът се загръща,
в някой месец на лятото, ляга накръст.
Той я чака на прага, той е просто градът,
дето дълго облизваше пръстите
на жената, която се връща.
Траектория вечна, самота вездесъща –
като в някой отдавна поруган манастир.
Притъмнява – и в пустите улици
черни котки застават в шпалир
пред жената, която се връща.
Тихо стича се тя към дома си, насъщния;
към ръцете на някой любим непознат,
който някога каза: “Не беше ни писано…”
Не жалете за думите. Те не кървят,
а жената, която се връща.
Идва дъжд и следите й в кал се превръщат,
ала тя се усмихва – и съвсем не личи
как люти на очите този яростен грим…
Няма прошка в добрите очи
на жената, която се връща.
Пламен Сивов
