Шумят реки, прерязани без жал,
като човешки вени,
изтича кръвта на ужасената земя
по Струмица, по Вардар и Марица.
Но също като Йово Балканджи.
Тя плът предава, вярата не сменя,
блестят край Охрид двете й очи
и отразяват цялата вселена.
И цялата вселена гледа с гняв,
земята ни осъдена да страда,
един Балкан в средата величав
и краища, отнети без пощада.
Едни скали за острене на нож,
едно поле от пояса по-тясно,
а воплите ни стряскат всяка нощ
и всичко ни е безпределно ясно.
Но си мълчим, а някаде текат,
шумят реки и ронят бреговете
и цвили в мрака конят на Кубрат
с надежда да събуди синовете.
