Всяка сутрин ставам с първи петли,
някъде към десет, десет и нещо.
И още не отворил гуреливи очи,
звънвам на Боби и излизам от къщи.
Сядаме в "Jazz"-a и с трепет в сърцата,
поръчвам кафенце и проклинам съдбата:
Какво му направихме на Господ със Боби,
та на изток от рая, нас ни зарови.
А някой бачкат от няколко часа,
направиха пари, какво от това?
И богатите понякога плачат,
а слънце ще огрее един ден и кучия гъз. /Дааа гъз!/
Обед минава, минават колите.
По масата, пълзят бавно 2-3 мухи.
Писна ми тука! Поглежда ме Боби,
дай да палим гумите и към Хаваи,
знаеш ли брат хората на Запад колко взимат само за час,
толкова че тука с тия парички, кафенце ще жулим 4-5 дни.
А нека работят здраво маймуните,
не се става така лесно човек,
а ние с Боби работим над себе си,
работим над себе си и пием, пием КАФЕ.
А ние с Боби двамата пием кафе.
Настава вечер и месец изгрява,
звезди обсипват свода небесен.
Гледаме с Боби захласнати горе,
така е прекрасно и почти без пари.
Балканът си пее хайдушката песен,
барманката тропа с чаши зад нас.
Колко му трябва на човека бе Боби?..
небето, звездите и чашка кафе!
А ето ти другите връщат се от работа,
за филма бързат с бира в ръка,
денят им завършва с първа програма,
а животът е миг във вечноста.
