Ела с мен, по пътя на панели остаряли,
нажежени железа, остри като кинжали,
лешояди и хиени в това бетонено сафари,
изгарящи пари, от автобуси и трамваи,
огненочервена, като стара Лада,
лятото, София, гореща като ада,
не прощава на съзнанието, изпепелява ретини,
оставаме оплетени, в очи ултравиолетови,
чакаме, като прашинки във въздуха,
носи ни вятъра към мечтата несбъдната,
питаме се всичко от себе си ли дадох,
но вместо топлина, в душата царува задух
Опънати нерви, а гърбат до стената,
защо не съм на хиляди левги под водата,
коварна квартална и крайна представа,
гладни лъвове в огнена савана,
а морето е мираж, пред мене само пейзаж,
на слънчеви лъчи за енергиен сондаж,
разкопани паважи, от металните си стражи
и кофи пълни със стари амбалажи,
ха
градът ни става все по-мръсен,
от машините на Бойко изтърбушен
и няма кой да оспори,
в крайните квартали живеем като миниори ,
откъдето и да мина (откъдето и да мина),
лятната картина озвучава бор машина,
продукт на епоха с ментално осигуряване,
един град изложен на слънчево изгаряне.
