Погледни навън, право през прозореца чист и
виж как светът ни превръща във вербални атеисти
не само, че не вярваме на думите на другите,
но смятаме лъжите си за блясъци лъчисти.
В живота сме статисти, не активни участници.
С това се боря всеки ден до моите съпричастници.
С нас ли си или не си? Решавай – няма време!
Нали дори и червеят шава нанякъде, бе?
Не бъди пореден мозък промит,
намери разсъдъка си, от хипноза изтрит.
Обувките обуй си и тръгни по тротоара –
ще усетиш бързо как гърбът боли го от товара,
който нося всеки ден. Аз страдам за всеки фен,
затова са ме избрали на мах‘лата президент.
Улицата мръсна и прашна ми дава сили,
както на всичките хора, нейната страшна цена платили.
Припев:
И няма никога борбата да напусна,
докато хора като теб обидени се чувстват.
Обиден си, задето чуваш истината гнусна.
Не ме интересува – да е*а твоите чувства!
Мечтите ми наръгани кървяли са в канавката,
страхът преследваше ме като куче, дето джафка та.
В шепата подрънкваща се пулех и се чудех
имам ли достатъчно стотинки за кафе от лафката.
Ако искаш, закачи ме за детектора –
значката замених за светлината на прожектора,
защото по този начин ще мога да помогна
на онези хора, за които нямаше да смогна.
Е, как не те трогна тази скапана реалност,
в която всеки жест се превръща в театралност?
Където добрините си поставяме пред камера,
а ползите извлечени оставаме зад кадъра.
Недей да гледаш надолу към мен, защото знам,
че някой ден ще молиш през сълзи ръка да ти подам.
Тогава аз ще те смажа заедно с глутницата –
така стоят нещата, няма милост улицата.
Припев:
И няма никога борбата да напусна,
докато хора като теб обидени се чувстват.
Обиден си, задето чуваш истината гнусна.
Не ме интересува – да е*а твоите чувства!
