Толкова животи пропилях.
Толкова любови недолюбих.
Толкова ме беше страх
да живея, не да съществувам.
Толкова бях скъсала връвта.
Толкова приятели прогоних.
Толкова ме беше срам от песента –
глътната, преди да полети нагоре.
Сега целувам всеки изгрев
и всеки ден е все едно последен.
Не се боя – дори да изгоря,
слънчице остава подир мене.
Толкова умирах всеки миг.
Толкова убивах всеки порив.
Толкова мълчах, че в стих
сега крещя, а не говоря.
Сега целувам всеки изгрев
и всеки ден е все едно последен.
Не се боя – дори да изгоря,
слънчице остава подир мене.
Величка Петкова
