Преди още Карлсон да беше роден,
едно момче знаеше хорските покриви.
С усмихнато, черно от сажди лице
в хиляда прозорци то връщаше пролети.
Песента му потъваше в някой комин
и се втурваше в тъжните сънища.
Черен Петър на пръсти вървеше над нас
и ни връщаше старите пътища.
Играехме нашата детска игра,
ала картата с Черни Петър
никой така и не пожела.
Отбягвахме Черния Петър.
Прегърнати тръгвахме срещу света.
Нас ни пазеше Черния Петър.
А когато за пръв път се целунахме там,
Забравихме Черния Петър.
Само веднъж от небето над нас
някой ми хвърли камъче в стаята.
Погледнах към покрива и закрещях:
"Жив е все още, жив ще е дяволът!"
С по-бяла от гълъб буйна коса,
усмихнат, по-черен и от мастило,
от комина ми смигаше моето Аз,
моето детство и всичко отминало.
